Станишев за бъдещето на ЕС: твърдо „не“ на сценария за две скорости в Европа
„Бялата книга“, която председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер представи днес, съдържа 5 възможни сценария на развитие на ЕС след напускането на Великобритания, и дава формално начало на (дълъг) процес на фундаментално преосмисляне на посоката на развитие на Съюза. Разбира се, за нас, българите, светна голяма червена лампа веднага щом видяхме сценарий, в който интеграцията е по желание, т.е. Европа на няколко скорости. Нека не бързаме обаче да скачаме „на нож“ срещу поредната перспектива да останем на опашката на успешните и проспериращите. Нека по-добре първо да се запитаме защо сме още на опашката? Защо 10 години след влизането ни в ЕС Северозападният регион продължава да е най-бедният в ЕС? Защо инерцията и емоцията от пред-присъединителния период беше загубена, а ние отдавна стоим, изключили от каквато и да е скорост? Нека ние ускорим крачка, вместо да се жалваме, че останалите бързат напред. Нека спрем да гледаме на ЕС като на обща касичка, която може да ни спре „джобните‘, и вместо това да увеличим собствения си принос и напредък. Защото Европа няма време да ни чака. От пръв поглед можем да видим как тези 5 сценария са разположени в политическия спектър. Първият сценарий – „поддържане на статуквото“, е сценарият на Европейската народна партия. Вторият – „нищо друго освен Единният пазар“ – е сценарият на европейските консерватори. Третият – „Европа на две и повече скорости“ – е най-мрачният. Четвъртият – „по-малко и по-ефективна Европа“ – е сценарият на либералите. Петият – „да правим много повече – ВСИЧКИ – ЗАЕДНО“ – е сценарият, който най-много се доближава до визията на европейските социалисти. Европейските институции винаги са били само средство за постигане на целите, зададени от държавите-членки, с ресурсите, заделени от държавите-членки. В последните години това беше „удобно“ забравено от мнозина премиери, които за всичко обвиняваха „големите началници“ и митичния всемогъщ „Брюксел“ като събирателен образ на всичко онова, което им пречи да просперират. У дома пък говореха само за защита на „националния интерес“, и нито дума за общи, Европейски решения, или за собствен принос. С днешния документ Комисията хвърля топката обратно в ръцете на лидерите на страните-членки, които трябва да поемат по-голяма отговорност за бъдещето и да спрат да се оправдават с „Брюксел“ за липсата на резултати. А списъкът с такива лидери изтънява всеки ден. Така сценариите всъщност са два: или дайте на европейско ниво необходимите ресурси и компетенции, за да има общи решения на общите проблеми, или си ги решете сами (без да обвинявате ЕС). Намирането на общи решения обаче е доста по-сложно от опростения дебат „повече“ или „по-малко“ Европа. Точно както американският президент Доналд Тръмп тези дни осъзна, че осигуряването на здравеопазване за 320 млн. души е „сложен“ въпрос, така и британският премиер Тереза Мей започна да осъзнава, че напускането на ЕС е сложен въпрос. По същия начин бъдещето на ЕС е въпрос, който изисква задълбочена работа и отговорно поведение от страна на лидерите – поне от тези, които искат да отидат отвъд реториката и да предприемат конкретни, решителни действия и да предложат работеща визия за бъдещето на Съюза. Представеният от Юнкер днес документ ще се обсъди на предстоящата среща на върха в Рим в края на март, където ще се отбележат 60 години от подписването на Договора за Европейската икономическа общност, един от фундаменталните документи, които проправят пътя на европейския проект. Левите премиери ще отидат на тази срещата единни и убедени, че няма да позволим 60 години усилия за мир, сигурност и просперитет в Европа да бъдат заличени от такива „политици“, които заради собствения си страх и некомпетентност предлагат просто да зарежем всичко. Няма нужда да чакаме техния челен сблъсък с реалността и управлението, когато разберат, че в социалните медии можеш да правиш политика, но не и политики. Посоката, която ще изберем, със сигурност ще съчетава различни елементи от тези 5 сценария, или ще добави нови. Важното обаче е да вземем решение, което да се ползва с максимално широка подкрепа, да си представим каква Европа искаме в близкото бъдеще, и да запретнем ръкави. Лозето не ще молитва, а мотика. В известен смисъл, всяка страна-членка трябва да направи първо този избор сама за себе си. Тази година предстоят важни избори – през март в Холандия, през април – във Франция, през септември – в Германия. У нас – само след месец. Очевидно е, че за да участваме активно в големите промени в ЕС, но не само на думи, страната ни има нужда от промяна. България трябва да бъде на масата, а не в менюто. На 26 март аз ще поискам тази промяна за България.